Едни перфектни линии - затворени очи с прекрасни сиви мигли, прав нос и устни с мъничко брада наоколо. Като от перфектната реклама в отнет тон розово по телевизора. Само леко затъмнена от мракът в стаята. И аромат на човешките ни кожи, тихичка мелодия. Бедро до бедро, ръка преплетена в друга, устни едни до други - строените задруги. Спокойствието на чувство като у дома между тези две ръце.
Мисля си - човешки отношения. Как е възможно да дойде ден, в който няма да те обичам вече. В който ще презирам всеки сантиметър златна кожа, обвинявайки тези очи, с малкото им жълто, синьо, сиво - всичките нюанси на света. Няма да искам да се отпусна и да се сгуша - над голото ми тяло, в твоите дрехи. С твоят аромат по мен - все различни хора чувам и сякаш преживявам дежа ву - говорят те за теб и мен. За голямото магьосничество помежду ни, хъмкат и присвиват те очи - сериозно е, кажи ми. Отпускам ръце на вратът ти, все тези линии, гледам и се моля да запомня, да го помня утре, след година - цял живот. Никога да не забравя, никога да не намразя. Все още чувам думите Ще ми кажеш ли когато спреш да ме обичаш.
Ела и тихичко до мене се гушни, да преживеем всичките злини. Да сложа пръсти на бузата ти, да те придърпам към себе си, стига ми, че сгушвам нос в ключицата ти, като най-удобното място на земята. Въпроси, въпроси, вечните въпроси - какво да кажа и какво да премълча. Мъничката сладка ревност и уникални жестове, всичко за тебе ще направя. Откъде да скоча, кого да забравя. И питам, малко досадно кученце вдигнало се на пръсти - Би ли набил някого заради мен? - с блестящи очи. Не, няма да те моля. Аз и ти - не сме едно, ти не си това, не си автомат, не би направил някой на кайма. Ще върна думите обратно, няма да чуя отговора. И после - да.
Объркани реалности, ти си нещо друго. Тихичко присъствие, друго измерение, и хората и думите вече нямат никакво значение. Стискам силно и пъхам ръце в джобовете ти, човекът, когото най-трудно се научих да разсмивам. И винаги ще си е струвало. Целувка - две. Усмихни се, затвори очи, истините ми кажи. И този, който си когато ме напуснеш. Цветята загубиха аромата си и слънцето престана да блести, дъждът се изсипа в хиляди литри на студени капки по косите ни, някой отръска глава като куче и мокрите ни устни се сляха - кого наистина си. Представен герой в началните страници на книга - отвори и душата ми открий. Като онази част от приказките, все напълно неверна за другите - как така, вие. Ние. Застудя, черните облаци се преместиха по-близо, прегръдката се стегна повече, проблемите се изнизаха от пространството, за кого друг гледат тези очи. Ароматът престана да се усеща, вече го носех по себе си - кажи ми. Разбъркани мисли и няколко притеснения, голям аквариум от натрупани унижения, няколко разбити спомени и споделени мечти - при мен остани. Още само малко.
Плъзгаш бавно пръсти по кожата ми, целуваш сякаш душата ми - а последно като проверих бяхме само обикновени души. С обикновените си части, с повредените чаркове от времето. И нещо, на което те научих - аз съм мъж. Думи за кураж. Коса отпусната върху възглавницата, обгръщащата ме топлина от тялото ти, замълчи - ето в този миг искам да остана.