Каква е първата ти рекация когато някой ти каже, че те обича. Не, не "някой" - "той". И не, не просто така, а "първото така". Удовлетворен ли си? Иде ли ти да заплачеш от облекчение? Раменете ти отпускат ли се, душата ти отдъхва ли си.
Сините ми обувчици с бели панделки се огъват докато се вдигам на пръсти, прегръщам го силно, нежният слаб аромат на дрехи и нещо момчешко ме кара да се чувствам у дома. Повдигам се още малко и целувам челото му, както знам, че обича. Както всеки, кара го да се чувства спокойно, как така винаги спокойният, до мен сърцето му препуска. Отпускам се, допирам ухо до гърдите му, то е вътре там и тупти. "Питаш мен, но май получаваш отговорите си от другаде" - прав е. "Още от първият ден" - довършвам думите му аз. Това ли е да ти кажат, че те обичат? Не. Не е това. Не е и като да победиш на арената, карайки един човек - страхуващ се - да ти признае нещо. "Има две неща - започвам аз - да го кажеш когато чувстваш, че вече няма повече на къде, че не можеш да дишаш, да гледаш и да мислиш без най-накрая да си го кажеш." - и той се съгласява, но второто - "Но понякога, ако не го изразиш сега, може никога повече да нямаш шансът да го кажеш".
И го карам да се смее на теорията ми за програмистите и любовта, обяснявам му на моят език какво е любов. "И когато един мъжки кабел (не е задължително да е USB) се чувства привлечен от вълните на едно женско устройство..." и говорейки за платки, и появяването на други женски устройства с по-силни вълни и кънектване, и мъчително разтопяване на платните на женското устройство след прегряване, той се спира рязко, вдига глава хилейки се и ме кара да млъкна с целувка. Но не млъквам - "Кажи сега, мъжкият кабел какво би направил..." той пак се смее. "Така искам да остана - понякога ми казва - ей така. Докато съм с теб". "Ахаа, значи мъжкият кабел се радва, че женското устройство е попаднало в обхвата му!", "За бога!" - смее се той. После се отдръпва от прегърдката - "Да, радвам се, че те срещнах.".
Това ли е любов? Една бърза, ненадейна кънекшън между устройства. Между кабели и електроника. Инжинер и програмист си говореха прегърнати някъде на тъмна главна улица посред нощта. Не, това не е любов. "Имаш толкова красиви очи - казвам - искам ги!", "Аз пък харесвам твоите", "Пф, толкова са скучни!", "Хм, може и да си права - но харесвам това, което е зад тях - ти". Простичко - май това е любов. Любов е когато те е нямало и когато го видиш си дори по-влюбен в него, любов трябва да е онова когато ти се повръща ако не можеш да му го кажеш, което те държи буден нощем, което те кара да изглеждаш като идиот докато си мислиш за него. Но и това не е любов.
Любов е когато той затваря очи, целува ме по носа, защото знае, че винаги когато го прави се усмихвам. И ми казва "Трябва да знаеш, че те обичам". И не падам по задник от високо, не чувствам мизерно задоволство, не чувствам пълнота. Не. Но...
За миг, само за малко, за момент се чувствам завършен човек. Абсолютно балансиран индивид, на върха на животът си, независимо от всички неуспехи, мизерии, безпаричие. Чувствам се като най-богатият бедняк, като най-умният кретен, като най-успелият загубеняк. Чувствам се като човек спечелил щастието, по най-трудният начин, но си го е заслужил. Отделям минутката да се порадвам на това чувство. "А знаеш ли, кое е най-хубавото?" - го питам, повдигам се на пръсти, целувам челото му - "И аз теб".