Руса съм, по-скоро оранжева. И спя в разхвърляно легло, нощем прегръщам възглавницата с отдавна отминалият аромат на теб. И не помага. Болката заспива и болката ляга, страховете се извращават нормалното, чупят го, кършат костите ми като тънки клонки зловещ вятър. Записвам още едно име в списъка си, там ще останеш - както и аз - в нечий чужд. А ти чувал ли си звукът на босите ми крака по пода, всичко върви и всичко стои. Хората мърдат, гледката угасва и светва, пожари се палят, бедствия люлеят земята и всичкото свършва. Всичко утихва. Някъде другаде е.
Самотен насред остров, насред океан, насред континент. Милиарди, хиляди, стотици, единици - пак самотен. Говорят, крещят и плямпат - никога не млъкват. Разярени чайки върху планини от риба, телефонни разговори и за някоя отминала година. Къде бях вчера и къде бях онзи ден, всичко се изнизва. Напуска стаята.
Обичам те, обичам те, обичам те. А аз не смея да помръдна, къде отиде чарът, къде отиде чувството. Гори. И тишината се изнизва, остават само празни думи. Обичаш ме? Защо?
Обичаш ли ме заради пламъкът в очите ми когато говоря за миналото. Страстта, омразата, любовта, откровението. Обичаш ли ме заради смехът ми, обичаш ли ме заради грозните неща в мен, обичаш ли ме въпреки пречките и въпреки бурите. Обичаш ли ме когато ставаш и когато си лягаш, обичаш ли ме когато съм там и когато ме няма. Обичаш ли ме защото съм специална или защото аз съм тук - а не някоя друга. Обичаш ли ме защото заслужавам?
Поглеждам себе си във отражението - Аз красива ли съм или сладка? Някой стене - говори, задай ми всичките въпроси - дай ми отговори. А тя - тя мълчи. Кога тя е мълчала, кога не е отвръщала на погледите, кога не е повдигала рамене. Кога не се е усмихвала без някой да дърпа конците отвътре. Изпразнена консерва, някой ме отвори, изяде съдържанието ми и ме заряза на масата - минах през нечия система и бях изхвърлена в дебрите на земята. Пое ме водата, а после - после и аз не знам къде бях. Не помня, давех се в нещо и никой не ме дърпаше. Това ли е било страшното - да си никой и да позираш, че си някой. Някой важен, някой който върти нещо, някой, който заслужава нещо. А всъщност се будиш и си казваш защо съм тук. Не си мисли, че искам да съм самотна - не. Не си мисли, че не знам нищо - просто не искам да ти кажа отговорите. Не си мисли, че те целувам насила - просто търся това, което загубих. Къде, по дяволите го оставих.
Перфектният живот, всичко, което искаш - ето го, има го. И къде отиде все пак. Онова - чувството. Пълнежът. Приятелите са там - и все пак, събота вечер ти се излиза - и всеки е зает за теб. Родителите ти са там - и все пак когато им звъннеш - всичко мълчи, вместо да казва думите. Бягството е там - гледаш го в очите и все не хващаш ръцете му. Любовта я имало - въобразяваш си я - и все пак не гори никъде в теб, нищо не тупти, нищо не причернява, нищо не бушува. Просто тежка, оловна, замръзнала любов. Пространството го има - търсиш го - и то все така не се завива около теб, все така негостоприемно е. Твърде голямо, твърде широко, твърде хаотично. Твърде не ти пука.
Наистина ли всъщност сме толкова празни. Или големите избори ме изпразниха. Големите решения, които ме доведоха до тук. Идеализмът ми стиска гърлото и оставя отпечатъци, но няма да си тръгне, а аз няма да спра да дишам. Недоверието сипва отрова в питието ми и аз спокойно си пийвам - нека е, това няма да се промени. Аз добра ли съм... или съм лоша. Ти си всичко, което тя не е - имаш всичко, а тя - тя е боклук. - ето това чувам, ето това съм искала да чуя - и няма никакво значение в момента. Единственото, което има значение е да го попитам - Тогава защо пет години беше с нея?
Хората са си все същите, поостарели, с променени физиономии - прегръщат ме вече по друг начин, гледат ме иначе. Съдят ме - както винаги, но сега го няма мерилото. Мерилото, което ги спираше преди. А на мен все така упорито не ми пука. Аз съм почти двадесет годишна черупка на себе си и не знам какво да правя оттук нататък.