Почти съм сигурна, че видях брадясъл бандит да се задава към мен, висок, в черното си яке със светлите му очи, открояващи се в тъмното. Дойде при мен и ухапа долната ми устна, сложи пръст на трапчинката на лявата ми буза, а после се наведе и я целуна.
Върни назад, сигурен ли си, че си ти? Човекът взел сърцето ми, качил се на пиедестала с него. Големият омаен взрив във вселената, избухването на частици, брокат от слънчеви лъчи.
Ела, ще те взема с мен на моята планета. Повдигнах брадичката му с пръст, смъкнах бавно ципът надолу, докоснах горещата му кожа, сложих ухото си върху сърцето му. Той ме стисна. Бесният бас на един влюбен, загубен, погубен, унищожен. Малък error на природата, намерил кратко щастие, за да отрича.
Ела, - започва той и продължава с ритмично орязано - ла, ла, ла.
Проклетник! Кажи ми, че ме обичаш, така както го знам, така както ме стискаш когато съм върху теб, така както ми се усмихваш когато се вдигам на пръсти, за да те опитам. Кажи ми, че не можеш да дишаш без мен, както денят ти отива по дяволите когато ти кажа не. Кажи ми никога не ти казвам не. Давай, отречи всичките действия, кажи ми, че си имал по-добри от мен. Давай, изкажи голямата лъжа. Смъкни за малко ъгълчетата на устните и бъди сериозен. Кажи го пак, кажи го пак. Нарани ме отново, направи го пак.
Накарай ме да спра да дишам, както при първата ти целувка. Накарай ме да спра да мърдам, както при първата ти прегръдка - объркана, непохватна, но положила началото. Стискаш ръката ми, Предполагаше ли, онази вечер, на ей онази маса, че днес ще стоим тук. Не, никога. Ти си единственият човек в живота ми, чието лице не запомних. Сега знам подреденият ред на миглите ти, русите косъмчета в косата ти, знам вените по ръцете ти, знам усмивката, която разкрива остри кучешки. Знам белезите по дланите ти, бемките по кожата ти - всеки поглед за какво говори.
Колко вярно ще бъде ако се окажеш ти. Последните пръсти на залеза през нечии обектив, ръцете на гората над главата ми и хаусът във душата. Разтвори ръце за малко удоволствие.
Ароматът на нас се разнася из стаята. Погледни ни, дори сме облечени еднакво, две копия едно на друго. Едното малко и едното голямо. Под черните дрехи една тъмна кожа и една светла, едни сиви очи и едни кафеви, една тъмна коса и една сбъркана. Но само външните белези. Няма ти, няма аз.
Някой се спускаше надолу по кожата ми и ме опитваше, плъзгаше пръсти по корема ми, който се свиваше от гъдел. Някой търсеше усмивката ми по всички си джобове и тя се показваше като след фокус с карти. Някой мъркаше спокойно до мен, с унесен, тежък глас. Глас, който ти е закодирано да познаеш - като да се прибереш у дома. Няма друго място като у дома. Няма възглавница, която да кръстиш, напарфюмираш и стискаш, няма такава, която да може да замени истинското усещане на брадатият разбойник, в чиято ключица заравям нос и слушам как сърцето му тупти. Няма пространство, в което да можеш да се свиеш, да опреш брадичка в коленете си и да мислиш, да връщаш обратно в моментите, да стискаш очи и да виждаш неговите. Ти ли ще да си?
