Музиката се разнася, виждам как погледа ти се замъглява. Потъвам някъде абсолютно заедно с теб - усещам как ръцете ти ме обгръщат - чувам стъпките ти зад мен и забавям крачка и после ме прегръщаш в гръб. Слагаш глава на рамото ми и ми говориш докато ме стискаш. Знаеш какво искам, знаеш, че не е така. Знаеш, знаеш, знаеш.
А аз натискам юмрук към гръдният си кош и просто не мога да обясня колко боли. Мозъкът ми отказва да признае какво се е случило, отказва да ти се подчини. А ти продължаваш да стискаш - олеква донякъде, но гласът ми става глух и притъпен, болката все още е там. Спри да ме нараняваш, моля те. Усещам гъделичкащите косъмчета на брадичката ти по ключицата си - моментът сякаш се е проточил вечно. Аз съм тук, тук съм. Кълна ти се, ще остана.
Но не е това. Остави това. Кажи ми, че всичко беше лъжа - това искам да знам. Спри да ме караш да разбивам главата си в тази проклета стена. Всеки път ще се изправям срещу нея - срещу теб - и всеки път ще продължавам колкото и да кърви, колкото и да боли. Колкото и да ме карат моментите вътрешно да крещя. Колкото и кости да строша, колкото и граници да престъпя - колкото и да опитват другите - аз няма да спра. Просто няма да спра.
Все още ме стискаш, говориш приятно, но думите нямат значение. Знаеш какво искам. Просто остани така за малко, само за малко. Докато юмруците се отпуснат и леденината се отдръпне. Остани така докато си спомня какво е и какво беше. Нито един тест няма да се провали напълно, единственото, което ще получиш е да продължиш да осъзнаваш какво съм. Вървя към теб и правя всичко. И ще продължавам. Хватката се отпуска, започвам да осъзнавам светлините, хората, шумът - но наистина ли имат значение. Те бяха ли там където аз и ти бяхме през последните седмици? Бяха ли във всичките тези крайности, осъзнаха ли всичко, което ние осъзнахме.
Не.
Стискай ме за още малко.