И после съдбата седна на масата, запрати ни в едно по-общо измерение и ни сближи, наблъска главите ни една в друга. Постави ни в една и съща кола и ние евентуално заспахме един върху друг - топлейки се, после ни прати през половина България - един ден, аз и ти. И ние се люлеехме на детските люлки в един парк, листата оставяха светлинни дупки по лицето ти, умирахме от жажда, аз се смеех. И после евентуално пространството стана твърде голямо, нали. От големите помещения не остана полза - озовахме се един до друг. И отвътре и отвън.
Никога не предполагах - видях твърде много, усетих твърде силно. Радвам се, че се сближихме толкова много - ми каза ти. И все още понякога обръщаш грубата страна към мен и ме караш да се удрям в стената. Като тъжна пеперуда на красивата светлина на нещо грубо - нещо, което не желае да е притеснявано. Разбивах главата си в стената доста пъти, удряйки се безнадеждно, кръвта закапа по пръста ми, ти изтри боята от лицето ми. Но все още когато сме само двамата, наврени в малкото пространство, сгънати до крайност - точно тогава виждам всичките цветове в очите ти, знам в какво настроение си - точно тогава те усещам до мен.
Гледам и виждам прекалено на дълбоко, право в душата ти, виждам неща, които не искам да са там. Неща, които предполагам и неща, които знам. Как аз - малкото човече с бухнала опашка коса с карамелен цвят - и колко аз - планирах, измервах, търсех входовете без да се интересувам от изходите. И съжалявам, аз - знам, че ще си тръгнеш сега колкото и да отричаш. Но още нещо, аз, преди да си тръгна - няма да е толкова лесно да те пусна. Нищо, че аз - бях само чужд заместител, приятел под наем, само занимание докато се върне другият и те намерих в период на крушение. Само, че аз - се наместих на мястото където другите си бяха тръгнали и ти призна, събори за малко стената за мен и призна. Това беше, но аз - знам какво предстои сега.
