Държа ръце пред гърдите си и се усмихвам, гледам право в него, слънчевите лъчи по кожата ми, хладнината на пода под мен. Облечи ме - пъхам ръцете си в мекият плат, оранжеви кичурчета летят в пространството, държиш ме през кръста и ме целуваш. Все се връщам назад - току що бяхме само аз и ти, кожите ни плътно една до друга, начинът по който ме стискаш когато ме облива удоволствието. Изморени до крайност, прегърнати от горещият ден, доволни от живота в някаква крайност.
В един момент не ти трябват много думи, за да стигнеш там, за където си тръгнал. В един момент не ти трябват много докосвания, за да се докоснеш върха. Единственото, което търсиш са все същите нечии разширени зеници, все същите размити линии на лице, плътните устни с неустоим цвят, безкрайните възможности. Безкрайният път напред - шансът да промениш грешките си. И какво, ако аз се събудих и осъзнах, че сега е момента да погледна назад. Най-накрая да се обърна истински и да видя, че единственото, което търсиш е щастие. Удовлетворението е хартия с печат, която размахваш за пред другите. И в крайна сметка си нещастен, ти си просто никой. И после той - той диша тежко до теб, той и целият му свят, който сякаш притежаваш опрял сърцето си в неговото. Той, който осмисля всичко сякаш само за секунда, всичко - нямащо никакъв смисъл в тази хаотична вселена. Всичко безсмислено, нагласено, опропастено. Цялата блееща нация.
И да - аз се върнах назад. И какво? Колко ме осъдиха, и колко ми стиснаха ръката. Колко не вярваха, че ще успея. Колко бяха сигурни, че измъкване няма и колко вярваха, че пропиляно време е взето решение. Колко все още се страхуват да погледнат назад и да видят, че могат да поправят грешките си, дори да не са техните. Колко повръщаха кръв от стрес, колко не спяха месеци подред, спряха да се хранят и организмът им се скапа от стрес. Колко се страхуваха да се погледнат в огледалото, знаейки, че там ще видят измамници. Предатели на самите себе си. Колко ми казваха, "няма да успееш, малката". "Живота ще те смаже". Възрастните хора, ей тия, които са ти учителите. Тия, дето ти казваха "никак не мога да ти помогна", не тия, които са ти приятелите и те стискат силно за раменете, бутат ти пари в ръцете - колкото и да нямат. Тия дето ако трябва насила ще те ръчкат в ребрата, само за да вървиш напред. И напред - накъдето само ти искаш. Тия дето вярват в теб, ако ще и да си последният депресиран човек на планетата. Тия дето ще те изведат на по бира като ти е криво дори на плочките в банята и за тия, дето ще пропътуваш света.
И пак ще останеш и пак ще се върнеш, и пак ще платиш цената. Това е. Колкото и да инвестираш в себе си, пак ще се спънеш, пак ще загубиш лихвите. Нека помълчим, но нека да е заедно. Просто ме прегърни сега, докато слънцето си прави шегички със светлина по бедрата ни. Някаква тънка мъгла обвива всичкото това, всичкото грозно в главите ни. И остава на заден план - сега, само ароматът на кожата ти, големите невероятни очи гледащи право в мен, пръстите рисуващи кръгчета по рамото ми - пълното спокойствие. Това е, което наистина има значение.