Търсих навсякъде. Едвали не надигах камъните по пътя, за да проверя дали не си станал по-нисък от тревата.
Ти си различен, нали така? Различно в менюто и различно в пълнежа. Все проклетият принц на бял кон. И си тръгнах преди защото не исках да бъда него и една сутрин отново се събудих, а едвали не ризницата беше върху пижамата ми, а меча забоден във възглавницата, шлемът стисках под ръка. Къде отиде кавалерството. Мъжете молят отнеми девствеността ми, а жените стискат зъби.
Но чакай, чакай малко. Остави малко от това назад и да погледнем в другото. Като когато съседите чуват как крещиш от удоволствие, как се смееш от простотия, кой кого бие и кой кого забавлява. Забавляваме се в огромните магазини за дрехи втора употреба търсейки съкровища там, където никой не се надява да ги открие. И повярвайте ми, няма нищо срамно в това, защо ли? - H&M, Fishbone, Tom Tailor... - фрашкано е с оригинали. Тениската ти така или иначе идва от Китай или Камбоджа.
А и дори възрастната леличка до мен се смее когато го карам да облече ярко лилаво яке, в което прилича на Джаксън от ранните диско години. Играем въздушен хокей и ученикът побеждава учителя. Открих колко готино е да носиш мъжки боксерки, може и да не ги пълниш отпред, но се чувстваш рекспективно да си в на другият пол гащите. А ето нещо, което си мислех, че никога в живота си няма да направя - смея се и летя с бясна скорост, а фугите между плочките под мен потракват ритмично от колелцата. Карам ролери и ям дюнер, карайки - PRO. Ей, йо! Кучки, още ли сте отзад?!
Къпем се в сухият фонтан на центъра и гледаме как прелива в тъмното, звездите са така големи и така ширнали се по хоризонта - горе. Спим в чаршафи на Спондж Боб и гушкаме плюшени мечета в Джъмбо - някои по-големи от самата мен. Бием се с гумени мечове и вървим спокойно хванали се под ръка като на проклета церемония нахлузили Дарт Вейдър маски - а хората просто се смеят. Готвим по бельо и се пръскаме с вода по терасата, пеем широко и гласно в нощта и гоним мацките с ей такива крака. Представете си го - маце, ама маце да ви видят очите, с мини черно облекло без презрамки, с черни токчета и крака до гърлото. Под носът ни.
Може ли, може ли да гледам? - ми се моли той, докато аз си затварям ченето. О, гледай колкото си искаш! Но за пипането ще поспорим.... Ако свариш преди мен!
- яко смях. Пък и какво, все им обяснявам, че ще сваля която и да е преди те да са се усетили. Която и да е. И какво ако понякога плачем заедно - никога не преглъщаме проблемите. Никой не обръща гръб и не заспива, твърде горделиви сме, за да оставим нещата да се прецакат. No, not on my watch. Цяло лято пием портокалова бира и ядем пържени картофки с маьонеза и къри - някои неща трябва да се отбележат. Главите лук на скарата, а моят таз повдигнат - върху масата. Другите, чух, му викали лудост, а те просто завиждали. Този и онзи не харесвали това, а те просто прииждали. Перфектни ли? Не.
Гледаме романтични комедии и се смеем, а лафовете остават завинаги - най-хубавото лято в живота ми - шепне той. Съгласявам се, навитите до лактите ми ръкави на ризата го прегръщат. Четем глупави женски списания и пак се смеем, а после с престорен глас - Космо казва, че една от ерогенните зони на мъжа била вътрешната страна на носа (не се ебавам - но не работи). Облечи това и съблечи онова, покажи душата си пред някого, обичай в пълно съвършенство и голям мир, преглъщай, покорявай, оправи всичките проблеми преди да са изяли душата ти.
Телефонът ми звъни нощем, вдигам сънено. Ела до прозореца. Под лампата, през къщите, на улицата, на около 50 метра от мен, в тъмното ми се усмихва малка фигурка и ми помахва. Сега можеш да си лягаш, исках само да те видя. - ей там е тялото, а гласът му в ръцете ми. Къпем кучето, което ръмжи и се дърпа, но ни забавлява, целите ставаме мокри от косматият фрийк, който се тръска върху нас. А като го няма единият, двамата говорят за другият.
Съдба ли е, кажете ми? Живота ме е срещнал с този човек три години преди да го срещна отново при много нелепи обстоятелства. През 2009 ни среща на рожден ден на човек, който и за двама ни не е особено близък и въпреки, че живеем на една улица разстояние един от друг, за три години не го виждам отново, а после - на самият 3 март, в една студена вечер, ми изпаткват батериите и водя компанията на дискотека - и там го срещам отново, човекът, когото отписах от влизането му в заведението до сядането на масата. Аз и същият, които мразим чалга и се оказваме в чалгарска дискотека на баш българският празник. И два месеца по-късно ме целува така за първи път, че ми омекват коленцата.
Съдба ли е, че понякога се замислям, че искам да остана цял живот с него. И че от идеята не се страхувам дори мъничко?