Дълги мокри капчици се стичат по горещата ми кожа, един език минава след тях и ги облизва. Имало е нещо грешно, нередовно - мъничко се замисли. Ела да си стиснем ръцете, да си се поклоним, боят едва предстои. Ще те размажа на съществено ниво преди да ми влезеш под кожата. Ела за смъртната доза от всичко, ела да ме опознаеш, за да си тръгнеш после. И всеки ден различно усещане, кой си и къде се намираш. Всички гледат право и единствено в теб, всичките търсят пътят да те разгадаят, търсят кабелите, платките и входовете, търсят болтове и винтове, търсят главната кутия. Оглеждат се за резките на намесата, продълговати белези скрити под татуировките, интересен организъм. Аз съм пич, нали.
И пътуваме, дърветата се нижат през прозореца - изгревът и залезът, изгорели кожите ни от цял ден стоене на слънце. Люлеем се по детските люлки и си говорим. Нека се състезаваме кой какво харесва в кого, нека създадем новият свят без основи. Подкрепен от силните ръце на музиката, подсилен от разбирателството, закрепен от времето - да поставим кулите на замъка и да паркираме колите в гаража, да запалим фитила на фойерверките и да осъзнаем, че вече връщане няма. Някак си се оказахме съвсем едно. И също.
Отварям очи нощем, отпуснал глава на рамото ми, с леко отворени устни. Крещя на умът си да те погледам, да те запомня, но клепачите натежават, умората ме поваля. Връщам се около сладкият аромат на спокойствие и пижама, връщам се към топлината, която извира от тялото ти. Връщам се обратно - трима души и едно куче в една стая. Да усиля напрежението между нас, да поема от енергията ти - просто да допра пръст в теб и да оставя електричеството да тече. Виждам отблясъците на очите ти и ъгълчетата на устните, които се усмихват различно само за мен. Двама души или трима бяхте. Мъже и все една компания - и все различна - къде отиде всичката логика?
One of them has a dark skin that I know so well, his soul is like an open world to me - like comming home and everyhing is so familiar. He has worm dark eyes and the breed of nomads in himself, never stops and never changes. He bets his life on thousand of chances and there, where destiny brekas us and destroys us in each other - there was written to meat so many years ago. There has been said that in this life we will distroy each other thousands of times for us to go back and love eachother stronger than ever. And we can never get closer to each other.
The other one is like a shell of me. He wouldn't lie to me even in his hate, not even in his tears. And when I feel both and feel his hands are squeezing me or speak truth, he would never make the situation easier and say just leave it. His eyes say every mood that I find and learn to figure out. From the dark misterious green to the hot color of black coffee. He would jump from the edge of the world if it existed - just to have the feeling. And would never realise who he is ready to follow.
Единият има тъмна кожа, която толкова добре познавам, душата му е като отворен свят за мен - като да се прибера вкъщи и всичко да ми е познато. Той има топли тъмни очи и жилката на номадското в себе си, никога не спира и никога не се променя. Той залага живота си на хиляди шансове и там, където съдбата ни пречупва и ни разгромява един в друг - там е било писано да се срещнем преди толкова години. Там е било казано, че в този живот ще се унищожаваме един друг хиляди пъти, за да се върнем и да се обичаме отново по-силно от всякога. И никога да не можем да стигнем по-близо един до друг.
Другият е като черупка на самата мен. Той не би ме излъгал нито в омразата си, нито в сълзите си. И когато изпитвам и двете и усещам как ръцете му ме стискат или ми говорят истини, той никога няма да направи положението по-леко и да ти каже просто остави. Очите му изразяват всяко настроение, което откривам и се уча да разгадавам. От тъмното мистериозно зелено, до горещият цвят на черно кафе. Той би скочил от краят на света ако го имаше - само, за да усети чувството. И никога няма да осъзнае кой е готов да го последва.
И последният, но по нищо на последно място. Моята пълна противоположност - спокойствие сложено в човешка опаковка, характер, сила и кураж. Уважение, доблест и красота - ако не знаех в коя епоха живеем щях да го мисля за рицар. С очи по-красиви от най-красивото нещо, което е създавала природата, сякаш рисувани изкусно с четка на велик художник, а дори и той би завидял на произведението си. Кожа с цвят на капучино, която носи удоволствие. Той отговаря на думите ми, че е невъзможно мъж да обича така жена, че да й се отдаде за цял живот, без да се замисли казва, че е възможно. Той ще ме спре ако тръгна да скачам. Той ще ме гледа как се бунтувам без да ми пречи. Но никога няма да е мой съдник.
Трима мъже, както и да ги погледнеш. Кой от кого по-различен и все така - неизменно в моят живот.
