Всяка година преди този ден заспивам с кухо чувство в стомаха, а после се събуждам, слушам рок и метъл. Слушам регетон и груб рап, за да си събера кокалите заедно, да си приповдигна куража и да вдигна телефона докато ченето ми не се е сковало напълно отказвайки да говори. А после се усмихвам насила, усещам как напрежението минава по червата ми, стойката ми се отпуска. Моментът е отминал. До другата година.
Честит Рожден Ден, баща ми.
Не съм и предполагала, че ще дойде ден да си кажа, че имам толкова неща да кажа, а никога няма да го направя. О да, за хиляди неща имам да се опълча като лоша дъщеря. За хиляди имам право да пищя и да плача, и да се тръшкам, но уви, не съм била детето за това. Нямам правото да казвам не. И така се превърнах в един от най-големите бунтари, които познавам - хората, които правят това, което сърцето им иска независимо от цената. И за хиляди неща имам да се оплача и да кажа, че не е честно. Но пък какво в този живот е било честно към мен. Наистина, какво?
Повече се усмихвам и пораснах с превъзходно чувство за хумор, с гледки, които да помня цял живот. Със спомени, за които цяла времева капсула няма да ми стигне да покажа на поколенията след себе си. Не, тези неща ще ги оставя за себе си - светлината през листата, дъждът през керемидите, музиката, която чуваш само в главата си. Ден като ден - и този ще отмине и никой няма да го запомни. Още помня как натикваше подаръците си по шкафовете, неотворени, не погледнати дори. И аз вървях отзад и душех и парфюми и сапуни, и скучните чорапи от лелите. Дали ми липсва? Не. Изживях и го оставих просто спомен - друг живот. Някъде където си така щастлив, че не си сигурен дали си бил ти. Твоята разгромена личност в настоящето, която се бори за мъничкото светлина от слънцето. Едно запомних - не разгромявай героите на миналото - не гледай в тях с новите очи, нищичко не си мисли. Те не са се променили, вече са старомодни, като златни статуетки хванали прах, може би дори са загубили чарът си, но нито сега, нито в бъдещето ще намериш такива като тях. Просто ветераните от миналото.
Тези, които те учат да държиш пушката, да дишаш спокойно върху спусъка, да въртиш педалите, да даваш газ, да гледаш в хиляди посоки. Никога няма да е просто ден, нито просто празник, нито повод да си отбележиш, че остаряваш. Дали ми се иска повече? Иска ми се. Но вече е история между възрастни и не мога да изтичам, да покажа поредната рана и да се ухиля с кръв между зъбите. Не мога да се прибера хвалейки се кого пребих днес и как пак цял ден киснах в кабинета на директорката за наказание. Жалко, дори не мога да кажа да вади пушката за преценка на новият ми приятел. Този няма да се застои. Смея се на глас.