Не искам и днес да проливам чужда кръв, чиято не е моя. Не искам да виждам чужди същества навлизащи в моят свят. Искам да запазя всички залези на миналото останали в главата ми, безкрайното червено и розово биещи се по небето, уроците - нито един от които не научих в училище.
Днес съм просто част от свят, в който никой не се нуждае от мен. И липсата или присъствието ми са незначителни. Да, искам да оставя скръб след мен когато си отида. Да оставя рана там, където преди е имало просто празнота. Да оставя полетата и гората за малко притихнали, но това няма да се случи. Нито една птичка няма да спре да пее и нито едно листо няма да увехне по същата причина. Дори пръстта по гробовете слегва и се отчуждава. Нищо вече не е уникално и не е същото.
Вкъщи. Където света беше някак по-ясен и по-чист. Нравоученията изписани под кожата ми, върху месото по костите ми, запечатани като пътят, който ти е било писано да поемеш. Обратно към липсата на отчуждение и всекидневната борба, а днес живеем в свят, където...
Някой друг те прави специален. И някой друг определя колко високо стоиш. И някои друг те кара да плащаш за грешките, и никой никого на нищо не учи. Но всички се избиват да дават съвети, без дори да са видели изгряващата мъгла над полетата толкова рано сутрин. Не са виждали нещата, които се виждаш само желаейки - колкото по-силно вярваш в тях. Хората, от които зависи колко пълни ще са ръцете ти.
Забрави. Обратно вкъщи имаше други вселени и други галактики, всичко шумолеше по-тихо и блестеше по-ярко и с гордост, всичко се пъчеше с уникалните си качества и всяко растение и всяко животно бяха повече от достатъчни. А сега трупаш излишъци и в себе си и наоколо, превръщаш себе си в излишък и никога нищо не е достатъчно. Няма и да бъде...
Къде сега е вкъщи?
