Реалността събуди своят чар когато слънцето залязваше. Нощите, в които се събличам, за да спя. Само, за да мога да усетя кожата му с всяка моя част. Има ли какво още повече да кажа се питам вече? Има ли кого да изненадам с кръвта по ръцете си, с любовта в сърцето си, със същото старо чудовище, което съм. Сънувайки как разкъсвам нечий гръклян, гледайки как пръсти пълзят по кожата ми, как ме преценяват, докосват. Проверяват. После се впиват в мен и нищичко не ми остава освен металният вкус от кървавите устни, синините по тялото от страстта. Ще бъдеш нежен с мен и после пак ще осъзная, че си твърде силен, за да не ми причиниш болка. Ще се кълнеш, че няма да поглеждаш друг човек и в дните, в които слънцето се отразява по лицето ми през листата, ти все пак няма да гледаш. Ще държиш малката ми ръка в своята и няма да усещаш, че е там. Никога повече няма да изпитам чувството, че съм физически част от теб, от тялото и душата ти. Че не, ние не си създаваме свят или вселени, дори си нямаме малка квартална улица, няма наш живот. Ние си нямаме слънчевият край на пропастта, мястото където погледнеш виждаш тишината, която те очаква.
Обедини всичките си залези в едно, слънцето си отива, малко разочарование всеки ден, разгром на вечно живата душа. Събери червеното и златното, пурпурното и лилавото, всяка последна искра над хоризонта - там, в изчезващата кръгла топка от огън е това, което имам. Нито вечно, нито в настоящето. Свят затрупан в пясъци, преливащи от краят в край, набраздявайки се като бръчки по челото ми от скръб или от болка, или от разяждащото ми желание.
И да, събуждам се понякога, осъзнавам, че аз съм те. Целувам пръсти и протягам към небето - демоните ми. Призрачните пръсти, които ме създадоха и се научих да обичам. Как да се побера в този монотонен, консервативен живот? Как да събера всичкото в кутия и да я заключа здраво, част от мен ще си отиде с тях - и няма да съм вече аз, а чиста, мирна версия на мен. Овчица. Б-е-е-е.
Едни умряха по залез, а други се родиха с настъпването на мракът. Границата е така голяма. Ще имам ли това, което имат те? Тежестта на пръстен на определеният за него пръст и живот като желязна примка около възгледите ми. Ще ме спре ли нещо във реалността, на едно единствено местенце - сутрин, протягам пръст да пипна нещо - кожа, дреха, коса. Ще ме закове ли - мен, бунтарят по душа?
