За нищичко няма да те излъжа този път, читателю. И нищо няма да представя в перфектна светлина, защото рядко нещо е. Бил си тук достатъчно, за да опознаеш моят стил, мамка му, едва ли не, за да помиришеш парфюмът ми през монитора. Усещаш ли ме, чувстваш ли се понякога сякаш ме познаваш наистина? Едни открити врати към чуждо извратено съзнание, това е, което ти предоставям, това слагам в ръцете ти и давам на твоят разум да разруши, оползотвори, преосмисли или преоткрие. Ти и аз не сме толкова различни и все пак сме на светлинни години един от друг. Живеем в една и съща държава може би и говорим и един и същ език и може би дори живееш в съседната стая и си виждал лицето ми, и все пак нищо не знаеш за мен. А си мислиш, че притежаваш козът. Нека ти разкрия няколко истини, любителю, когато светът се върти с бясната си незабележима скорост и хора умират, и хора се раждат. Когато дъниш музиката в ушите си и нещо се стича надолу по гърлото. Когато е твърде рано, за да си тръгнеш и твърде късно, за да останеш. Хайде, изпитвал си го този момент. Когато обичаш момичето от първият миг, когато първият дъх сутрин е болезнен вътре, в гърдите ти. Когато получиш неочаквано обаждане от някой, преди сто години забравен и той ти се усмихва сякаш от отвъдното. И няма да те нарани и няма да ти каже кучко, той само ще ти се усмихне като стар приятел. Простили сме си.Когато носиш чуждата тайна, която е толкова противна, че сякаш прогаря кожата ти, за да я изхвърлиш. Когато обичаш, човеко. А ти обичаш с цялата си сила и цялата омраза, целият вътрешен сок, който имаш. И в един момент се чудиш дали границата между любов и омраза е наистина толкова голяма. Защото плачеш, понякога - тайно или често, но безсмислено. Да, знам, че го вършиш. Скрит зад шкафовете и преструвките, скрит зад дрехите, шепнеш, че нямаш повече сили. Че си се изчерпал да носиш света на гърбът си. И сигурно си прав сам за себе си. Тук оптимизъм няма да откриеш, отсега ще ти кажа да го търсиш някъде другаде. Няма да те подкрепям и да ти кажа, че ще стане по-лесно. Защото няма. Само ще затъваш още.
Ти си като жената, която се мрази, но слага невероятен грим, секси дрехи, високи обувки, фалшива усмивка и се храни с обожанието на мъжете, които я гледат. Отваря широко уста за това чувство, изпива го от очите на минувачите. Черпи сили, за да съществува от другите и в този момент тя е съвършена. Идеална до последният детайл, видиш ли я, искаш да я притежаваш. Дори да знаеш какъв вампир е, искаш да я докосваш и да стенеш заедно с нея, да я накараш да крещи. Не осъзнаваш, но искаш да я върнеш в старото положение. Да я използваш, да отнемеш красотата от нея. Да вземеш тази сила, да я изстискаш и да оставиш парцал. За да си мислиш, че си ти силният.
Свят на покоряване и консумиране. И в същият момент и си и като света управляван политически от загубеняци, неориентирани малки животни в кошара. Не знаеш в коя посока да гледаш, не можеш да избереш следващата жертва, луташ се и се страхуваш, че някой ще вземе теб преди да си успял да се нахраниш отново. Светът те мачка и облизва солта от кожата ти. Никой не си всъщност.
И все пак си нещо - енергия, преработвателна станция - мислиш, че всичко има смисъл. А всичко просто има цена. Цена, която си мислиш, че си твърде праведен, за да платиш. Но скоро ще захапеш поредното гърло докато не усетиш нечия кръв, дали от съревнование, омраза, приятелство, завист, нужда или просто за удоволствие. Това е, което правиш.